Красотата,която няма да спаси света

неделя, 11 януари 2009 г.

Вярата - нещо, което ни свързва, нещото,което ни кара да продължим напред макар и разочаровани. Вярата в утрешния по-добрия и по-хубав ден. Уповавайки се на нея ние търсим спасение за самите нас и нашите души, спасение от самите нас и заобикалящият ни свят. А защо търсим спасение от света? Не е ли той такъв , какъвто го носиш в сърцето...
А красотата - не е ли тя онова, което виждаме, но сме останали незрящи за него или просто сме я изгубили някъде из шумните и прашните улици. И как тя да спаси света като ние самите не можем и как да изчисти мръсотията и злобата зaвладяла душите на хората като те самите не съзнават, че те имат нужда от избавление. Да именно ние трябва да спасим и опазим себе си, да изповядаме болката, да кажем истината... истината за това, че хората са тези, които променят света и няма красота, ако ние не я направим. Искреността в детските очи, щастието в детската усмивка... загубихме ги заедно с чистите мисли и сълзи от радост. Забравихме, че човекът е човек само, когато заплаче горчиво, защото това е знак, че все още сърцето му не е камък. И нека тези сълзи полеят земята и все повече хора ги видят, защото красотата в чистотата на една сълза може да спаси света. Но като че ли хората и това сме забравили... все по-рядко се смеем, все по-рядко забелязваме дъждът, който измива грозното, а слънцето на следващия ден изгрява отново тъй жарко и незабележимо, за да ни погали с лъчите си. Какво по-важно има от това да съумееш да съхраниш себе сред хилядите, да гледаш, но и да виждаш.
Това е красотата, която няма да спаси света, това е красотата, която умря заедно с човешкото у хората. Кога ли и светът ще умре и дали неговият убиец ще се казва човек...